Прочетен: 3667 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 08.12.2010 19:32
Неотданвна ме нарани точно този, когото смятам за най-близкия си доверен приятел. Този, от когото най-малко очаквах. Единствения, от когото не съм и мислила да се предпазвам. Първата мисъл – защо мен, та аз винаги съм толкова открита/добра/щедра с него. Как не вижда, как не ОЦЕНЯВА това? Къде ще намери по-добра от мен?!
А после си мисля - наранява ме, защото съм се оставила да го направи. Никой не може да нарани човека, оградил се с крепостни стени. Нима съм допуснала враг в крепостта?! Вълк в овча кожа, троянски кон? Къде е спала интуицията ми, здравия ми разум, способността ми светкавично да преценявам хората, с които толкова се гордея? Аз съм си виновна, само аз и аз! Тъпа овца, на ти сега! Бегом всички стрелци по кулите, вдигнете въжения мост, залостете голямата порта, не искам никого повече тук, оставете ме сама, сама, САМА!
И самотата е вече налице - тиха, безопасна, тъжна. Страшна. Най-сетне имам всичкото време на света да въртя и превъртам все същата сцена - как са ме наранили и колко ужасно/тъпо/гадно/несправедливо/болезнено е това. Обаче се сещам за две-три сентенции по темата, например: „Господ ни дава само толкова болка, колкото можем да понесем”. Или – „Това, което не ни убива ни прави само по-силни”.
Хм, значи ли това, че съм по-издръжлива, отколкото съм си мислила? И че, след като очевидно не съм умряла, съм станала по-силна? Ами като съм силна, защо се държа като слаба, защо панически се обграждам със стени, режа въжета и вдигам мостове, защо е цялата тази кръгова отбрана, да не би случайно онази-гад-там-пак-да-ме-нарани?
И като ме нарани, какво? КАКВО?! Да не би сега са ми е по-хубаво, сама като куче, тъжна като куче, нещастна и самосъжаляваща се като глутница бездомни кучета? И се сещам, че го познавам от години, гада! Че за това време ме е обидил/ наранил,/пренебрегнал/забравил не повече от 2-3 пъти! Че това е пренебрежимо малко в сравнение с хилядите пъти когато ме е разсмивал, разсейвал, ислушвал, утешавал, прегръщал, ентусиазирал и още и още...
Защо океанът добро, което съм получила от него не успява да натежи на везната срещу няколкото грама проявена несъобразителност и нетактичност? Не е ли потресаващо моето тесногръдие...и защо не мога да простя? Защо съм такава отвратителна кучка?! Мъча себе си, мъча и него. Аз не съм щастлива, той не е щастлив, аз обаче ЗНАЯ какво не е наред, докато той се губи в догадки.
И тогава за пръв път се питам: КАКВО ПАК ПО ДЯВОЛИТЕ НАПРАВИХ НЕ КАКТО ТРЯБВА?
Мисля, че стигнах до отговор, разбира се - моят отговор. Когато допускаме един човек в нашата „светая светих”, трябва да се сетим, че тя е била винаги скрита от хорските очи и няма как влезлия да ЗНАЕ какво има вътре и как се борави с него. В най-добрия случай той може само да се ДОСЕЩА кой си ти, какво чувстваш, какво искаш, от какво се смееш и от какво ще те заболи. Ако сам не го хванеш за ръка и не го поведеш в самия себе си, ако не му покажеш къде са твоите извори и къде твоите блата, не се чуди, когато той пие от блатото, а пикае в извора. Защото те опознава по метода на пробите и грешките.
Бъди негов инструктор и гид, от това ще спечелите и двамата.
11.06.2010 12:55
Бъди негов инструктор и гид, от това ще спечелите и двамата."
Но не случайно точно цитираните две мисли държа на бюрото си и ги прочитам всяка сутрин. А третата мисъл е: "Нищо не е нито хубаво, нито лошо. Ние не знаем цялата история."
Грешката ни спрямо хората е, че ние ги слагаме в някакви рамки според нашите си разбирания и очакваме от тях да се държат според нашите разбирания, но те са в своята си рамка и се държат според своите си разбирания. А понякога се разминаваме.
Прости на приятеля си, прошката носи облекчение по-скоро на теб, отколкото на него...
поздрави!
12.06.2010 20:31
поздрави!
но и твоите стихове сякаш си ги писала от мое име :) Само дето аз не мога да ги напиша така :)
Помним само това колко ни е наранил..и после пак ..и пак.....
Важно е да не се разминаваме......,а това става само ако се изслушваме
Мъдро