Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.07.2010 20:08 - Страст
Автор: rossasommer Категория: Тя и той   
Прочетен: 6684 Коментари: 30 Гласове:
32

Последна промяна: 29.07.2010 10:18

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Част І

Обсебване

Баща й беше ливанец. Майка й, тогава първокурсничка в икономическия, го срещнала на първия си 8 декември. Отишла на студентския празник заедно с колежки и още от вратата черните като нощ очи на арабина я приковали и не я изпуснали повече.

Горещата й натура реагирала незабавно - тялото й се наляло с жарава, погледът й блеснал. Нея вечер мъжете се избивали да я канят на танц, но тя на всички отказала. Чакала арабина. Той, незнайно защо, не приближил. Тогава затанцувала самичка, в центъра на дансинга, но толкова сластно-горещо, че скоро всички я обиколили в кръг, пляскайки възбудени до крайност. Само той стоял отстрани и само я изпивал с очи.

От този ден нататък Мария виждала ливанеца накъдето и да се обърне. Погледът му неотстъпно я следвал, горещ и настойчив, но мъжът нито веднъж не приближил. 

Онази зима изкарала почти без палто – така я палели очите му. Без да се замисли разкарала старото си гадже, ново не си  и потърсила. Отдръпнала се от всички, спряла да излиза с приятели. Мастурбирала постоянно. Светът изчезнал, всичко друго изгубило значение. Останал само арабинът. И черната нощ на очите му.

По това време надали е усещала, че вече е безнадеждно обсебена от него. Магнетизмът му бил толкова силен, че била готова безразсъдно да тръгне подире му, където и да я поведе. А не знаела дори името му.

Запознали се на 8 март, точно три месеца след първата им среща. Денят се случил ветровит и леденостуден. Сблъскала се с него на излизане от лекции, ливанецът я чакал пред факултета с огромен букет червени рози. В онези дни било по-лесно да получиш зелена карта за Щатите, отколкото да намериш червени рози във Варна, особено пък за 8 март. Колежките завистливо я изгледали, когато поела букета в ръце.

Тръгнала с него без дума да разменят. Отвел я направо в апартамента си и чак там продумал за пръв път на смешния си, завален български: "Иска те, Мария! Утре ще женим!" 

Не се изненадала. Думите му й прозвучали напълно естествено, но честно казано, малко я интересували. Тук била заради начина, по който я карал да се чувства – като лава, гореща и всепомитаща!

Странно било първото им любене - колкото буйно-нетърпелива била Мария, толкова овладяно-неумолим бил Разак. Той спирал на ръба преди края и се наслаждавал на дивите й молби да продължи. После почвал отново... и пак миг преди върха спирал. Мария била така възбудена, че посегнала да се облекчи сама, но Разак внезапно силно захапал ръката й. В очите му просветнал опасен пламък. После брутално нахлул в нея, сякаш да я изтърбуши.

Мария почти припаднала под тласъците му - серията мощни взривове на екстаз, до които я довел, граничели с полудяване. След нея свършил и той, ръмжейки като звяр. Преуморена и преситена, Мария се отпуснала блажено в леглото, но само след минута усетила, че ръцете му отново плъзват по тялото й. Огънят в нея лумнал веднага. Разак сложил ръката й върху огромния си, неумолимо стърчащ член. Обходил гърдите й с устни, после цялото тяло. Този път бил коренно различен - много, много нежен. Любил я само с устни и език, не проникнал в нея нито веднъж, макар през цялото време да усещала болезнената му твърдост.

Мария свършила още много пъти, подвластна на опитните му пръсти и устни. Чак след това той с няколко опитни движения на ръката се довел сам до облекчение. Направил го така непринудено и естествено, че Мария не се сдържала и потушила с устни бликащия гейзер. 

Мария попаднала в някакво ново, друго измерение. Онова, за което досега не смеела и да мечтае, й се случвало наяве - овладян, неспирен, неуморен, ту жесток, ту нежен, разтърсващ секс! Всичко предишно се изтрило от съзнанието й с един замах. Останало място само за един мъж. Този.

Част ІІ

Отрезвяване

Бащата на Мария с всички сили се борил да предотврати този брак - заплашвал, забранявал, молил се на колене, плакал, но нищо не постигнал. След години Мария сподели с дъщеря си: "Татко тогава краката ми е трябвало да счупи, но да не ме пуска да се оженя".

Сватбата била един четвъртък следобед, малко преди да затворят районното кметство. Мария дори не забелязала, че се жени, за нея ритуалът бил само едно досадно ставане от леглото. Сексът с арабина изместил всичко - следването, приятелите, близките.

Мария била вече не на себе си, хоризонтът й започвал и свършвал в очертанията на леглото. Арабинът все така неуморно и методично я обработвал сутрин, обед, вечер, нощем. Скоро Мария била бременна, с близнаци. Дали от липсата на чист въздух, защото изобщо не излизала, или заради непрестанния секс, но в средата на третия месец пометнала. Същото се случило и с втората бременност. Мария отслабнала неимоверно, останали само очите й, горящи с трескав и обсебен блясък. Абортите не я тревожели, тя имала очи и сърце само за Разак. Неясно как, при все че бил студент по медицина, арабинът нито веднъж не се притеснил за жена си. Продължил да я чука все едно нищо не е станало. При третия спонтанен аборт, този път живо клани почти в шестия месец, докторът не се стърпял, дръпнал го грубо настрана и му изсъскал: "Ако още веднъж ми я доведеш такава, ще те пратя в затвора, копеле! Нямаш ли милост?!" После дълго разговарял и с Мария, но тя не го слушала, думите му просто отскачали от нея. 

През последната година от следването на ливанеца Мария забременяла отново. Вероятно думите на лекаря все пак го били стреснали, защото този път той веднага спрял да я докосва. Прибирал се, хапвал и излизал. Мария не питала къде и с кого, само се свивала като ембрион и по цяла нощ гледала в една точка в стената. Тялото й жадувало за него, но той я отбягвал като прокажена. Деветте месеца на бременността й се видели безкрайни. Нямала търпение да роди и отново да се люби с мъжа си.

Един студен февруарски ден се появила Жозефин – слабичко, посиняло бебенце. Ливанецът се ядосал, искал момче. Мария не искала повече деца, мисълта да преживее нови девет месеца без инструмента на мъжа си, я ужасявала. Скоро след раждането подновили секса помежду си и Мария отново се почувствала щастлива. Добре поне, че лекарят я придумал да й сложи спирала след раждането.

Макар да се кълнял, че ще живеят в България, веднага след като се дипломирал ливанецът я натоварил на самолета за Триполи. Там живеело половината му семество. Баща й плакал и се молил да не тръгват, но Мария само повтаряла: "Всичко е наред, не се тревожи".

Толкова било наред, че след две години, луд от тревога, баща й продал 3 магазина в центъра на Варна, за да може да си я прибере обратно. Добре, че някой му прошушнал да се свърже с бивши френски командоси от Чуждестранния легион.

Какво се е случвало през тези две години в Триполи с Мария и детето, така и не се изяснило напълно. След кацането на българска земя, Мария била толкова зле, че я откарали направо в психиатрия, а Жозефин поел дядо й.

Отначало било адски трудно и за двамата. Малката не знаела нито дума български, плачела и крещяла на арабски, плюела и дращела като диво животно. С безкрайна любов и търпение старецът постепенно успял да спечелят доверието на детето и лека-полека да го научи на български. 

Когато след 6 месеца Мария най-после излязла от болницата, Жозефин не могла да я познае. Детето я гледало с подозрение и уплаха, криело се в полите на дядо си и пищяло, когато Мария посегнела да го погали. Дядото невесело клател глава. На внучка си успял да помогне, но как да приласкае дъщеря си? Всичките му опити се удряли в стена.

Понякога Мария си спомняла откъслечни случки от Триполи. Като тая: Току-що били пристигнали, "настанили" нея, чужденката и малката отделно, не в къщата при всички, а в една колиба с пръстен под и стени, направо свинарник. Разак не бил с тях, сигурно живеел в къщата. Не им позволявали да излизат навън, само веднъж дневно им носели чиния с пържени картофи и три счупени сурови яйца отгоре. Нищо друго. Отначало не ядели, връщали храната недокосната. После гладът ги принудил. Имали страшни стомашни болки от гранивата мазнина, в която били пържени картофите, но нямали избор. Малката постоянно ту повръщала, ту имала диария. Мария настоявала да види мъжа си, но той сякаш се бил изпарил. Постепенно гладът, изтощението и унижението взели да я изваждат от унеса и тя най-после почнала да си дава сметка за безнадеждността на положението си тук. 

И още една случка: Били вече година в Либия, малката някак се била изхитрила да научи арабски, дори "превеждала" на майка си какво си говорят децата на двора. Тя все искала навън, при другите деца, всичките нейни братовчеди. Един ден издебнала кога Мария ще задреме и се изнизала през една пролука. Само след миг писъците на Жозефин я събудили. С ужас видяла главата на малката как дрънчи по цимента, защото братовчедите й я влачели за краченцата обратно към свинарника. Така научила какво значи жестокост.

На другия ден след инцидента преместили Жозефин в къщата, да свиква с братовчедите и "за да не й се случело пак подобно нещо". Мария останала сама, само през пролуките между дъските виждала Жозефин как тича из двора с братовчедите си и се бие и псува на арабски. За месец-два тя напълно забравила българския. Мария с потрес гледала как детето й се превръща в мръсно, хищно зверче. Нищо не можела да направи.

Един ден вратата на свинарника се отворила и за нея: жените, забулени, тръгвали на пазар и поканили и нея. Мария несръчно се забулила и излязла, всички вече били вътре в колата, чакали само нея. Тя посегнала да се хване за отворената рамка на вратата, а свекърва й с все сила затръшнала нарочно вратата през пръстите й. Всички се разкикотили истерично, а Мария гледала като на забавен кадър как ръката й, с изпочупени пръсти се подува и посинява. Тогава за пръв път изпитала какво е подлост.

Разак съвсем се изгубил. Разбрала някак, че се уредил като лекар в Бенгази, идвал си в Триполи много рядко. Чувала гласа му по двора, вечно сърдит и гневен. Тогава се свивала в дъното на колибата и се молела да не се сети за нея. Последния път не й провървяло. Разак пак се бил разбеснял за нещо, извлякъл я за косите насред двора, разчекнал я и там, пред очите на всички грубо изтръгнал с не дезинфекциран инструмент спиралата от нея. Рукнала кръв, той невъзмутимо я заплюл под овациите на роднините си и я оставил така, на земята. Мария лежала унизена под палещото слънце, после пълзейки едва се добрала до свинарника. Така разбрала какво значи поругаване.

Заредили се дни и нощи на неспирен кошмар. Мария изгубила ориентация за време, почти спряла да яде, спяла на пресекулки. Страхът изпълнил цялото й същество.

Една нощ Мансур, най-старият брат на Разак, нахлул в колибата и накарал неверницата да се съблече. После брутално я изнасилил отзад, в ануса. Писъците на Мария кънтели из целия квартал. Мансур спрял чак когато от близкото минаре приканили правоверните за утринна молитва. Още един горчив урок за Мария. Този път на тема садизъм.

И още, и още, и още картини-проблясъци, една от друга по-болезнени, по-жестоки, по-страшни.

В такива моменти дядото гледал да изпрати Жозефин да си играе, а сам той прегръщал дъщеря си и я люлеел като бебе в ръцете си, докато се унесяла и заспивала. "Не без дъщеря ми" вече била преведена на български. След като я прочел, дядото само невесело се засмял - това в книгата било детска игра, в сравнение със случилото се с Мария.

Много време минало, преди Мария да се оправи и да погледне с нормални очи на света. После възстановила студентските си права и довършила следването си, за учудване на всички. Само втренченият й понякога в една точка поглед плашел баща й. 

А Жозефин в това време растяла както може.

 

Част ІІІ

Жозефин

Първите истински спомени на Жозефин бяха от детската градина. Лелките й викаха "маймунчето" - едно, че беше с малко, смугло личице и друго, задето можеше да се покатери и проври навсякъде.

Често я намираха свита в шкафчето й в коридора да чака "дядо да ме вземе". Друг път я сварваха покачена на някой гардероб в дневната. Не се научи да играе с децата, не се приобщи. Макар да не помнеше вече Либия, "закалката" от игрите с братовчедите й се беше пропила в кръвта й. Настръхнала и дива тя свирепо си отмъщаваше на всеки, посмял да я предизвика. В такъв момент в очите й блесваше опасен пламък, който стряскаше дори и учителките. После ухапа наглото хлапе на един от градските големци. Повикаха дадо й и го посъветваха повече да не им я води. 

Беше есен. Мария ту беше добре, ту не. В такива дни старецът гледаше да извежда малката навън. Обичаха да правят дълги разходки по пустия плаж, ръка за ръка. Жозефин като вятър тичаше напред-назад, правеше цигански колелета по пясъка, гонеше чайките, носеше на стареца миди и водорасли. Разпитваше го за всичко, беше безкрайно любознателно хлапе. Само едно я отличаваше от другите деца – не знаеше да се усмихва, нито да плаче.

Често сядаше на пясъка досами водата, обгръщаше с ръце коленца и гледаше с недетски очи далече-далече. Като я видеше така, сърцето на стареца се късаше от мъка. Тогава се молеше богу да му даде още малко живот, да може да е край детето докато поизрасте. „Ако аз си замина, няма кой да те обича, детето ми, няма кой!” После хващаше Жозефин за крехката ръчица и двамата умълчани се прибираха обратно у дома.

Същата есен я научи да чете сама, нищо че беше само на четири и половина. Може и да беше още рано, но старческите му очи не насмогваха с четенето на приказки. Нямаше буквар, затова й изрязваше цели думи от заглавията във „24 часа”. С фотографска прецизност Жозефин ги трупаше в паметта си. След месец-два четеше гладко. Изкара зимата свита на дивана с книга в ръка.

В първи клас историята с детската градина се повтори. Още първите дни Жозефин се нахвърли като диво животно върху маминото синче, надраскало новия й буквар. Стана голям скандал, за малко да я изгонят от училище. Добре, че учителката се случи свястна, та оправи нещата. Тя взе под крилото си дребничкото, смугло момиченце и започна внимателно, ден след ден да го учи на търпение и самоконтрол. Жозефин откликна на вниманието й с цялата сила на детската си нужда от обич.

Лятото след трети клас дойде първият й мензис. Беше едва 10 годишна. Майка й не се учуди, това било заради южната й кръв. Жозефин усещаше в себе си тази различна, гореща "южна кръв", но в дома им никога не се говореше за нея. Името й всеки ден й напомняше, че баща й е арабин и тъй като не знаеше какво е да си арабин, четеше "1001 нощ" и си го представяше ту като Синдбад моряка, ту като Али баба, ту като халифа на Багдад. В мислите й той беше красив, добър и благ, като дядо й. 

В осми клас смуглото и гъвкаво като бамбук девойче разцъфна като приказно цвете, за една нощ. Една лятна вечер излязоха с майка й в морската градина. Вървяха бавно, а насреща й като фарове в нощта светваха възхитени мъжките погледи. Всички, млади и стари, до един се вторачваха в нея. Изпита странно чувство - на удоволствие и страх едновременно. Сгуши се в майка си, искаше да стане незабележима. Нямаше начин обаче - екзотичната й хубост действаше като магнит. Жозефин беше станала жена. 

Девети и десети клас ги изкара вглъбена в учене. В училище не можеха да се нахвалят с нея. Само съучениците й понякога си патеха ако навлезеха повече от позволеното им в личната й територия. Жозефин можеше с един убийствен поглед да накара и най-смелият отворко да си подвие опашката. Макар красива като принцеса, тя не допускаше никой до себе си.

Един ден губиха последните два часа и тя се прибра по-рано в къщи. Още от коридора чу дядо си и майка си да се карат в кухнята на висок глас. "Трябва да й кажеш", настояваше дядото, "тя е голяма вече, трябва да знае кой е баща й!" а майка й викаше насреща му: "Нищо няма да й казвам, не искам нищо да не й напомня за проклетата Либия, тя е българка, чуваш ли, българка!!! Няма да позволя да е друго, освен българка!".

Дядо й каза още нещо с омекнал глас, а майка й се разрида. Жозефин тихо затвори вратата, все едно не се беше прибирала. Тръгна без посока из града, бузите й пламтяха. Коя е тя, по дяволите? Студентска грешка от младините на майка си? И кой е баща й? Защо никога не го е виждала? Жив ли е, къде е? Защо никога не я е потърсил? Каква е тази срамна тайна, която крият от нея? Защо, по дяволите, никой нищо не й казва?!!! 

Не разбра кога стигна до пристанището. Седна на един забравен сандък и се загледа в група моряци на палубата на малък търговски кораб. Вятърът носеше към нея звука от думите им. Говореха на някакъв непознат език, а Жозефин, незнайно как, разбираше всичко. В един момент моряците зърнаха красавицата на кея и се скупчиха в най-близкия до нея край на палубата. Сигурни, че няма да бъдат разбрани, мъжете започнаха цветисто да обрисуват как биха я "оправили", ако им падне в ръцете.

Сама не усети в кой точно момент скочи и бясна изстреля насреща им груба арабска псувня. Мъжете млъкнаха изумени, а Жозефин, стресната повече и от тях, като фурия хукна към къщи. Прибра се по тъмно, легна си без да хапне залък. Не разказа на никого за случката, но от този ден се затвори отново в себе си. Този път задълго.

После в класа им се появи нов ученик, Антон. Изключен от бургаската езикова за отсъствия и нагло поведение, той разбуни духовете в класа още преди появата си. Всички се питаха кой е, само Жозефин остана безучастна. И тъкмо нея фиксира нахалния красавец още с влизането си. Уверено се насочи към чина й, наведе се, целуна я неочаквано по устата, сякаш това беше най-естественото нещо на света и после тихо, но достатъчно високо, за да го чуят всички, каза: "Скъпа, ето мечтата ти се сбъдна. Дойдох!" Класът ухилен затаи дъх в очакване "империята да отвърне на удара". Плесницата, която изплющя незабавно, не ги разочарова - темпераментът на Жозефин беше всеизвестен! Антон последен схвана, какво му се беше случило. Смехът който изригна, не му попречи обаче да седне до нея.

Оттогава двамата постоянно се дърляха за радост на целия клас -Жозефин, ледената кралица и Антон в ролята на рицаря, готвещ се да убие ламята в нейна чест. Впрочем, той се оказа голям актьор. Все успяваше да измисли някой трик, от който класът се търкаляше от смях и дори вечно сериозната Жозефин не се сдържаше и се усмихваше. Антон винаги я улавяше в подобни моменти и й смигваше съучастнически. 

Един ден на излизане от училище Жозефин забеляза двама около 40-годишни мъже пред оградата. Бяха облегнати на лъскава луксозна кола и не свалиха очи от нея докато вървеше насреща им. Много мъже я бяха заглеждали откак порасна, но погледите на тези двамата бяха различни - напрегнати и изпитателни. Когато се изравни с тях, единият мъж я хвана за рамото и заговори бързо на онзи странен език. Явно очакваше тя да го разбере. Дали защото жестът му бе неочакван, но Жозефин се изплаши и мозъкът й отказа да преведе думите му. Мъжът отвори вратата на колата и настойчиво я буташе да влезе, а през това време другият вече бе зад волана и палеше.

Жозефин смътно си даваше сметка, че трябва да реагира, да се отдръпне, да крещи, но стоеше като вкопана и от устата й не излизаше нито звук. Тогава от училището излезе Антон, за миг оцени, че става нещо недобро и с един мълниеносен удар отхвърли мъжа настрани от Жозефин. Секунда след това буквално я извлече обратно към сигурността на училищната сграда. Дебелата входна врата се хлопна зад тях, двамата стояха задъхани един срещу друг, после Антон я прегърна силно.

Нея нощ Жозефин сънува кошмар: същите непознати мъже бяха дошли в дома им, разбиха вратата и търсеха нея, дядо й се опита да ги спре, единият извади пистолет и хладнокръвно го застреля право в челото, старецът рухна в локва кръв, отнякъде изскочи майка й по нощница, чорлава и обезумяла, хвърли се към другия мъж, същия който бе заговорил Жозефин пред училище, падна на колене пред него, прегърна нозете му и странно! - взе да ги целува и да плаче. Мъжът, започна да я рита в гърдите и да й крещи същите псувни, които Жозефин незнайно откъде знаеше. После я удари с все сила през лицето и майка й остана да лежи просната на пода - една гротескна парцалена кукла. Жозефин остана незащитена, вече нямаше кой да спре двамата мъже. Тя видя как същия, дето беше ритал майка й, протяга усмихнат ръка към нея, а тя отстъпва назад, назад, назад и вече няма накъде, стената подпира гърба й. Изкрещя и се събуди, цялата в ледена пот. Не посмя да заспи до сутринта от страх, че кошмарът ще се повтори.

Сутринта не повярва на очите си като видя Антон да я чака пред вратата. Двамата, ръка за ръка, стигнаха до училище. От този ден нататък Антон не я остави нито миг сама. Когато след седмица тя се опита да му благодари и да го освободи от самоналоженото дежурство, той само пророни: "Ако съм ти омръзнал, просто ми кажи". 

Инцидентът сближи двамата. Антон се оказа много различен от палячото, на който се правеше в клас. Двамата с Жозефин с часове се разхождаха след училище. Малко по малко Антон й разказа за себе си, за твърдото си намерение да учи в полицейската академия, за тренировките си по стрелба и айкидо, за ранната и нелепа смърт на баща си, капитан от бургаската полиция. Разказа й за отказа си да приеме неговата смърт, за бунта си срещу тази непоносима загуба, за глупостите, които направи в гимназията за да заглуши поне малко адската болка, която го изгаряше. И тя на свой ред му разкри всичките си мисли и тревоги. Нея зима двамата навъртяха стотици километри по варненските улици.

Една пролетна вечер наближаваха дома на Жозефин. Още от ъгъла забелязаха светлината на линейката и спряната полицейска кола пред дома й. Комшии и случайни минувачи се купчеха и закриваха гледката. Усетила нещо недобро Жозефин хукна с все сила напред, Антон я последва. От вратата тъкмо изнасяха покрита носилка. В долния край изпод чаршафа се подаваха терлиците на дядо й. Жозефин се разкрещя като полудяла.

Нощта изкараха с Антон в районното управление. Разпитваха ги подробно няколко пъти. Чак призори й казаха, какво се е случило у тях. Някой влязъл с взлом, застрелял дядо й, а майка й пребил, къщата била обърната с главата надолу. Старецът, за съжаление, бил мъртъв, майка й - в болницата, нараняванията й не били тежки, но не била адекватна. Жозефин само отвори широко очи от ужас - полицаят разказваше кошмарния й сън!

Следствието мина и приключи без да открият убийците. От кметството отпуснаха пари за погребението на дядо й, майка й настаниха отново в психиатрия. Жозефин пратиха в дом за сираци за 9 месеца, докато навърши 18 години. Тя не протестира, и без това не можеше вече да се прибере у дома след убийството.

Три месеца по-късно я повикаха от полицията. Инспекторът й каза, че са открили баща й и сега вече няма да е сама, той щял да се погрижи за нея. Жозефин го гледаше неразбиращо - откъде се беше взел този "баща"? Къде е бил досега, как е разбрал, че няма кой да се грижи за нея? Полицаят не можеше да отговори, само й съобщи, че след три дни трябва да се яви в управлението за среща с баща си. 

Тези три дни Жозефин нито яде, нито спа. Вечерта преди срещата двамата с Антон останаха дълго навън в лятната нощ. Той хиляда пъти й повтори, че каквото и да се случи, винаги ще бъде с нея, ще се грижи за нея и ще я закриля. После докосна с изпръхнали устни нейните.

Сутринта, ръка за ръка, двамата влязоха в полицията. Дежурният помоли Антон да изчака долу, а нея поведе към стаята на инспектора. Зави й се свят, ушите й писнаха, някакъв вихър я завъртя. Като на забавен филм усети, как дежурният полицай я бута напред в стаята и затваря вратата зад нея, как инспекторът се надига да я поздрави и усмихнат й казва: "Ето го и баща ти, намерихте се!". В дъното на стаята един мъж бавно се обърна и протегна към нея ръце.

Същият, който се опита да я отвлече. Същият, от кошмарния й сън.

Сякаш отдалеч се чу да крещи: "Нееееееее, това е убиецът на дядо!" и хукна надолу по стълбите.

 

 




Гласувай:
32
0


Вълнообразно


Предишен постинг

1. karambol5 - ПОздравления ! Успя да ми се догади, ...
27.07.2010 20:24
ПОздравления ! Успя да ми се догади ,а това не е чак толкова лесно
цитирай
2. newmind - С нетърпение очаквах да прочета следващия ти разказ....
27.07.2010 20:51
...сега трябва да ти призная, че е умопомрачителен, сърцерадирателен и безкрайно силен!
Докосваш толкова дълбоко, направо режеш!
Историята е спираща дъха!
Поздрави, приятелко далечна. Не искам да знам откъде си почерпила вдъхновението за разказа.
Изразила си се "един път", както се казва.
цитирай
3. olivershanti - Това разказ ли е?
27.07.2010 20:52
Или е истинска история? Замисли ме много. Като се сетя, че и аз имам дъщеря...
цитирай
4. rossasommer - karambol5
27.07.2010 21:08
karambol5 написа:
...Успя да ми се догади ,а това не е чак толкова лесно


Аз пък успях да го напиша, макар през цялото време да ми се гадеше. Но се стегнах.
Този път не е точно разказ. Даже не знам какво е.
цитирай
5. rossasommer - newmind,
27.07.2010 21:10
newmind написа:
...Не искам да знам откъде си почерпила вдъхновението за разказа...


От извора.
цитирай
6. rossasommer - olivershanti,
27.07.2010 21:12
olivershanti написа:
Това разказ ли е? Или е истинска история? Замисли ме много. Като се сетя, че и аз имам дъщеря...


Разказ за една истинска история. За това, че нищо не е каквото ни се струва.
цитирай
7. benra - роса,
28.07.2010 10:07
това е книга...начало на книга
Потресаваща, истинска, настръхваща...съдба на много български жени
Чакам продълженията,знам че това нещо е вътре в теб...ще го донапишеш
цитирай
8. rossasommer - Не знам, Бени
28.07.2010 10:36
benra написа:
Потресаваща, истинска, настръхваща...съдба на много български жени
Чакам продълженията,знам че това нещо е вътре в теб...ще го донапишеш


Стига толкова. Който има сетива, ще разбере какво искам да му кажа. Истинската история е още по-страшна. Мария има и син, роден в Либия. Не го споменах, защото ако бях, трябваше да напиша още много по толкова страници...Колко пъти баща му го отвлича, през какъв ад мина това семейство...

Тежко ми е, тя беше най-добрата ми приятелка. Казвам "беше", защото психиката й избра убежището на умопомрачението. Много малко е останало от нея днес...

Цял живот ще ме преследва мисълта - какво можехме да направим ние, близките й хора. Дали изобщо можехме да направим нещо... Как се бори докрай баща й... Как се упрекваше, че не е направил повече, въпреки, че направи всичко, за да спаси единственото си дете...Много, все тежки въпроси...без отговор...

Милиони пъти съм се питала няма ли антидот срещу тази обсебеност? Кое я поражда, защо човек й се отдава така безразсъдно...Може би психолозите знаят защо е така...аз не знам....
цитирай
9. benra - роса,
28.07.2010 11:38
не предполагах,че е историята на твой билзък...така нещата звучат още по-страшни и наистина не знам каква сила трябва да имаш, за да можеш да пишеш
Когато се случи нещо подобно човек няма начин да не се пита-а можех ли..
Не, не сте можели, нямало е как да предположите страхотията, която я очаква
Майка ми дълги години работеше с чужденци, свидетел съм на много смесени бракове от този тип, но слава Богу не зная за някой с такова развитие. Имам близка приятелка от много години омъжена за арабин. Помня първият път като заминаха за Сирия-беше шокирана, но нищо подобно не й се беше случило.Шокираха я порядките, с които трябваше да се съобразява, семействеността.С годините обаче свикна.За щастие мъжът й е от цивилизовано семейство на юристи и там взаимоотношенията са почти европейски.
Чувала съм обаче, от нея, за много българки преминаващи през ада, който описваш...Повечето не успяват да се освободят
цитирай
10. rossasommer - benra,
28.07.2010 11:56
в никакъв случай не искам да правя обобщения, че всички араби са такива и всички смесени бракове имат подобна съдба. Самата аз имам страхотни приятели араби, които не бих заменила за много българи. Разказът ми не е за религиозна, национална или друга подобна нетърпимост, не. Той е за обсебването, за загърбването на здравия разум, когато много неща още отначало са сигнализирали, че нещо не е наред, много преди заминаването за Либия. За това, как пренебрегвайки тези сигнали и загърбвайки загрижеността на близките си, сме склонни да опропастим както нашия живот, така и на хората, които ни обичат.
цитирай
11. scarlety - Потресаващо!
28.07.2010 13:15
Страхотно пишеш! Имах две колежки в университета,които се омъжиха за ливанци!Още тогава ги гледах шокирана.Ливанците бяха богати и носеха жените си" на ръце".Не знам какво се случи с тях по-нататък и няма да узная.Скоро след това прочетох книгата"Не без дъщеря ми",която беше доста разтърсваща и показваше точно порядките и манталитета в арабския свят.И тогава си мислех за тези момичета,моите колежки-какво ли се случи с тях.Твоят разказ,много разтърсващ само потвърждава,това което съм чела и чувала.Каква ли е тази любов,която те кара да се хвърлиш в подобно "приключение",от което измъкването е трудно? Ами...любов,страст, като всяка друга,без да разсъждаваш и без да мислиш за после! А "послето" е различно-какъвто ти е късметът!
Не обичам да чета многи дълги неща тук,но ти си изключение,Роса! Много добре ги пишеш!:)
цитирай
12. rossasommer - scarlety,
28.07.2010 13:27
scarlety написа:
Не обичам да чета многи дълги неща тук,но ти си изключение, Роса!


И аз не обичам да пиша дълги неща. Но понякога просто няма как.
цитирай
13. iliada - Браво!
29.07.2010 10:47
Много хубаво пишеш:)
цитирай
14. rossasommer - Благодаря, iliada!
29.07.2010 11:40
Радвам се, че си имала търпението да го изчетеш до край.
цитирай
15. makont - Разтърсващо!
29.07.2010 17:54
И защо глупавите момичета търсят тези проклети араби! Нима всичко е само секс! Направо съм потресена! Дано на никой да не се случва! А и от твоето перо така истински звучи, че още не мога да се опомня!
цитирай
16. rossasommer - Не знам защо
29.07.2010 18:12
makont написа:
И защо глупавите момичета търсят тези проклети араби! Нима всичко е само секс!

постъпват така момичетата. Все пак не мисля, че можем да сложим под един знаменател всички араби, в никакъв случай. Звучи истински, защото е истинска история.
цитирай
17. smile999 - !!!!!!!!!!!!!!!!!!!
30.07.2010 13:52
Чудесно пишеш!
Поздрави и усмивки!:)
цитирай
18. injir - Потресаваща история. Умейка си!
30.07.2010 22:58
Потресаваща история. Умейка си!
цитирай
19. rossasommer - Усмивка за теб :)
31.07.2010 02:16
smile999 написа:
Чудесно пишеш!
Поздрави и усмивки!:)


Благодаря!
цитирай
20. rossasommer - injir,
31.07.2010 02:17
injir написа:
Потресаваща история. Умейка си!


Благодаря ти. Мнението ти е важно за мен.
цитирай
21. monaliza121 - Прочетох, както се казва на "един дъх"!
01.08.2010 21:05
Поздравления!
цитирай
22. cindy - Много въздействащ разказ наистина
05.08.2010 10:13
Даже не звучи като разказ, приех го на 100% истина като хроника, въпреки че сигурно не е така.
Според мен не става дума за араби и неараби, а за това как човек допуска да стане жертва и да го третират като такава. Не знам дали любовта е била водеща в случая.
Познавам и араби, но само откъм "добрата им страна" в смисъл, че не съм имала някакви близки взаимоотношения, за да ги опознавам и от другата.
А какво се е случило после с Жозефин?

цитирай
23. анонимен - Cindy
06.08.2010 15:24
Avtora si e napisal, 4e e istinska istorija. Cheti i komentarite.
цитирай
24. nmg - !!!
07.08.2010 14:09
!!!
цитирай
25. desdemon - !!!
14.09.2010 21:45
Много силно! Отдавна не ми беше въздействано така! Благодаря ти!
цитирай
26. pilcho - A...
13.10.2010 16:47
такова, ние докога ще чакаме следващия разказ?
цитирай
27. phoenix2000 - Страст
17.11.2010 13:43
къде изчезна? страстта ли те отнесе?
цитирай
28. ddiaries - тъжна, спираща дъха история
17.03.2011 10:17
и разказана толкова умело..Всеки от нас е вече съпричастен към съдбата на Мария и Жозефин и им съчувства. Само разказа на една истинска приятелка, може да ни докосне така.
цитирай
29. анонимен - Това е от преди година. Къде беше до ...
23.06.2011 17:48
Това е от преди година. Къде беше до сега?
цитирай
30. beijaflor - Поздравления!
13.09.2011 13:49
А колкото до изводите - каквото има да се казва е казано.
Ясно е, че идеята не е да се генерализира..всички знаем за подобни истории, които се случват ежедневно, на българи в България.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: rossasommer
Категория: Забавление
Прочетен: 68050
Постинги: 21
Коментари: 292
Гласове: 762
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930